Последният влак за Димитровград

- Абе имам едно комшийче от Димитровград, тука е в Уискансин и ако искаш да ви запозная - обади ми се веднъж кака Тети.
- Какво запознанство с мен, на колко години е девойката ?
- На 25 и ще идва да си сменя паспорта в Чикаго.
- Пък аз на 40, лика прилика тъй да се каже.
Последваха редовните за моят случай на стар ерген увещания и житейски примери. Най-накрая склоних, щото човек не знае от коя трънка ще изскочи жена му.
След две седмици къде икиндия с вярните си кучи : „Итсубиши”, щото дилърът бе забравил да й поправи табелата и „Саманата” търсехме спирката на „Сивите хрътки” Саманата хитро се опитваше да ме убеди, че една банка е нужната ни дестинация, но аз не и се хващах много, много вяра, но такива са проблемите с диско звездите от 80-те работещи като GPS-си. До като се мотках и съществото на даде вой по телефона.
- След пет минути съм при тебе! -опитах се да звуча уверено, иначе девойката съвсем щеше да прокълне съдбата си, хем дърт, хем загубен.
Намерих спирката и като същий автобус заковах пред мястото за качване на пътниците, майната им на английският ми и ченгетата. Някакво моме плахо пристъпи към колата, а аз сграбчих букета от задната седалка. Точно в този момент от запознанствата най ми се иска да избягам. Нямаше обаче къде. Чакаше ме само студеният самотен бейсмънт.
Бях чукал и по-хубави. Съществото имаше хубави малки цици и голямо дупе. Казват, че това било от храната, в смисъл задника. Коста и бе накъдрена, а носът орлов, очите синьо – сиви. Толкова за късмета, ама и какво друго да му се пада на застаряващ, беден ерген като мен ?
Подадох букета, целувка по бузата, отворих вратата и потеглихме.
- А сега на къде ?
- А ми при леля Тети.
На срещата се наядох с мекици, разбрах какъв съм късметлия с това хубаво момиче и че то ще спи в къщи.
По това време бях безработен. От борсата ми плащаха около една трета от заплатата. Едвам изкарвах месеца, колкото и да живеех пестеливо парите все не стигаха, вече бях из думкал няколко кредитни карти и на всичкото отгоре и ново запознанство, щастието не пита като дойде. Държах бейсмънт, близо до Линкълн скуеър. Мястото си го биваше пак и мазата също. Бившите наематели семейство възрастни сърби ми бяха продали за 200 кинта цялата си покъщнина. Макар и на старо си имах всичко. Имах дори и мишки които гонех с ултразвук. Някои от тях бяха или глухи или от глад нечуваха никакви звуци. Освен това броях влаковете на кафявата линия, а нощно време плъховете на Чикаго. А бе идилия.
Въведох девойката в землянката . Прочутите ми кулинарни умения този път се изчерпваха с печено пиле, картофена салата и тирамису. Първото и последното от „Жълтия магазин”. За утре бях подготвил боб по ергенски разбирай с к'вот ти падне и леко не доварен пък после щях ме да караме на сандвичи и салати. За пиене имах бутилка вино, от бившата си любовница. За нея, обаче друг път.
Подредих масата на бързо и пуснах музика. Лек пенсионерски джаз. Момето през това време се плацикаше в банята.
- Аз …………. – опита се тя да каже нещо.
- Сешоарът е в банята, чакай ей сега ще го включа.
След малко се върна и седнах ме на масата. Налях и от бутилката.
- Две неща относно виното – все пак трябваше да кажа нещо- първо не разбирам от вина и второ ти нали не си някой полов хищник, дето ще пийне ще иска да ме чука ?
- Приличам ли ? – изгледаме някак плахо.
- А бе незная ама незная ама на тази години и стоя болен кръст, вземеш да разбиеш и последните ми илюзии на донжуан, че после нямам време и кога да се поправя.
Тя се засмя и от там разговора потръгна. Кой кога дошъл, какво работел, как тя научила английския аз защо немога. Стигнах ме и до гаджета
- Ами първо той спечели зелена карта и дойде в Уискансин, пък после аз дойдох на бригада и останах. Бяхме около година заедно , той се върна в Димитровград и се ожени за една бивша съученичка и …..
- И сега ……. ?
- Нищо живея си, това лято пак ще дойдат колежките на бригада …
Вече се бяхме преместили на дивана с по чаша вино в ръка. Знаех че ще прозвучи просташки, но виното ме бе хванало :
- Тези цици наистина ли са толкова хубави или аз трябва пак да сменям очилата?
- Толкова са малки а на вас ви харесват по надарените.
Свалих и блузката и ги целунах.
- Трябва да си много добър щом ме съблече на първата среща………….
Не, не се изчукахме. Не и в традиционния смисъл. Да зная, че съм смотаняк. Да зная, и колко много мъже с зелени карти изчукват момичета без документи. Зная.
После всичко ми бе като насън. Ходенето в посолството. Пазаруването на български стоки. Разглеждането на чикагските забележителности, начина по който уж случайно ми хващаше ръката. Два дена. Само два.
Изпратих я на спирката и двамата не бях ме спали.
- И да ми се обадиш когато се прибереш в къщи ! – усмихна ми се тя, на качване.
Разбира се изпълних обещанието. И това бе последния ни разговор. След седмица реших да поговоря по въпроса с кака Тети :
- Ще я търсиш, една жена отива при този който е по-нахален, а не при този който й харесва. Това за тебе е последния влак. Гледай да го хванеш.
Може, но не и тази. Последно и оставих съобщение, че съм си намерил работа като пица деливъри.
Седмиците си минаваха . Заваляха дъждовете. Работех на пицарията. Живеех самичък. Вечер когато излизах да пуша на вратата, пред къщи броях влаковете на кафявата линия. Гледах преминаващите за секунди лица на пътниците и знаех, че няма да намеря там познати. Знаех, че съм изпуснал последния влак . Последния влак за Димитровград.


Пламен Пенчев-Пламо